София (Област София)

Редактиране 3138        

София е столицата и най-големият град на България. Разположена е в северозападната част на Южна България, в полите на планината Витоша и е основен административен, индустриален, транспортен, културен и университетски център на страната. София носи името на раннохристиянския храм „Света София“ - „Премъдрост Божия“ (на старогръцки език). София е разположена непосредствено до северния склон на Витоша, в ограденото с планини Софийско поле (Стара планина, Средна гора, Люлин, Лозенска планина). Пет планински прохода водят към града — Искърски, Владайски, Драгомански, Петрохански и Ботевградски. През тях още през древността са минавали важни пътища, свързващи Адриатика и Средна Европа с Черно и Егейско море и Близкия Изток. Благодарение на централното си местоположение на Балканския полуостров, София и в миналото е била голям и цветущ град. През София протичат няколко маловодни реки, най-големи от които са Владайска и Перловска. Край източните квартали тече река Искър, но в този си отрязък тя не е голяма и пълноводна. София е известна от древността с многобройните си минерални и термални извори (15 находища с общ дебит на минерална вода 130 л/сек.), а в последните 60 години са построени и изкуствени езера и язовири. История София е една от най-древните европейски столици. Човешкото поселение тук има повече от 7000 годишна история. На мястото на някогашното неолитно селище през 8 век пр.хр. около термалните извори възниква древен тракийски град, наречен по-късно от римляните Сердика — т.е. град на сердите, по името на населявалото го тракийско племе. В много антични извори и географски карти градът се назовава Сардика, нерядко областта се нарича Сардика, а градът - Сердика. През римската епоха (след 55-7 година сл.Хр., император Клавдий) градът процъфтява най-напред като център на административна област в провинция Тракия, а в края на 3 век се превръща в столица на новосъздадената провинция Вътрешна Дакия (Dacia Mediterranea). Сердика получава статут на римски град от император Марк Улпий Траян (Marcus Ulpius Traianus) и започва да носи неговото родово име - Ulpia Serdica. В официални надписи на старогръцки език, поставяни от градските и/или централните власти, градът е наричан Σερδών πόλις („град на сердите“). След смъртта на император Диоклециан (305 г.) и религиозната реформа на император Константин Велики (306 - 337 г.) Сердика става седалище на епископ. Сердика е любимия град на император Константин Велики (родом от близкия Ниш), който дори възнамерявал да премести столицата си от Рим тук и антични автори утвърждават, че той често казвал: „Сардика е моят Рим“ [2]. Императора многократно е идвал и дълги месеци е живял в Сердика в своя дворец наречен условно от учените "градска резиденция". В 4 век той е заемал цял квартал на града, известен като "Константинов квартал" разположен най-общо между днешните улици "Калоян", "Позитано", "Леге" и южно от Президентството. По-късно в 13 век това което е оцеляло от комплекса е превърнато в дворец на българския Севастократор Калоян. Тук е била градската резиденция на севастократора, а извънградската е била при известната Боянска църква. През 357 г. римският историк Амиан Марцелин определя града като „голям и прочут“. Сердика става седалище на много важния Сердикийски събор от 343 г. През 5–6 век по време на т.нар. „велико преселение на народите“ градът преживява нашествия от хуни, готи и други варварски племена. От средата на 6 век, при управлението на император Юстиниан Велики (527-565), Сердика се възражда като важен административен и стопански център на Източната римска империя, придобила в късни времена гражданственост като Византия(Византийската империя), но е подчинена на създадената от императора в родния му край архиепископия Прима Юстиниана със седалище Охрид. През 809 г. градът влиза в пределите на българската държава и получава българското име Средец. През 10 век династията на комитопулите, наследници на управителя (комит) на Средецката област Никола, въздига отново българската държава преди падането и под властта на Източната римска империя. В ромейските извори от този период градът е наричан Триадица (възможно е да е видоизменена форма на българското име, произнасяно като Сря̀дьць, а в началото на 20-ти век български учени откриват връзка и с названието „Три води“). След възобновяването на българското царство през 1185 г. епископът на Средец е въздвигнат в сан митрополит. От края на 14 век до 70-те години на 19 век градът, както и българската държава, са под османско владичество. Смята се, че още през 13-14 век градът става известен и с името на патрона на раннохристиянския храм „Св. София“ (4 век), разположен на високо и видно място в границите на Свещения хълм, но извън крепостната стена. От втората половина на XIV градът се споменава като София и в официалните документи на Второто българско царство, а след това и на Османската империя. В документите и други писмени материали (вестници, пътеписи, доклади и пр.) чак до 1879 година жителите на града се наричат „средечани“, а българската община „Средецка“. След 1879 година се разгаря спор за името, като жителите на града създават комитет от известни личности, който дълго отстоява правото на историческото име Средец. Надделява, обаче, становището на руската администрация новата столица на България да се нарича София. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. София е освободена на 4 януари 1878 г. (23 декември 1877 г. стар стил) от руски части, под командването на генерал Йосиф Гурко. По това време градът има 11 649 жители, от които 56% българи, 30% евреи, 7% турци и 6% роми. На 20 октомври 1878 г. от Пловдив в София се премества седалището на Временното руско управление, а на 3 април (22 март стар стил) 1879 г. по предложение на Марин Дринов Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България (датата 4 април е обявена за празник на София). В резултат на това броят на жителите нараства по-бързо в сравнение с другите български градове, главно от вътрешната миграция. На Разпети Петък - април 1925 г. в София е извършен атентатът в църквата „Света Неделя“, най-тежкият терористичен акт в историята на България, финансиран от тайните служби на СССР чрез руско-съветската агентура в България. На 10 януари 1944 година и на 30 март 1944 година съюзническите ВВС (на Великобритания и Съединените американски щати) извършват двете най-унищожителни измежду многобройните въздушни нападения и бомбардировки над София - разрушен е почти целият център, убити са над 2000 души от софийското население. Страната е парализирана и няма сили да се противопостави на съветската (проформа - съюзническата) окупация през септември 1944 година. Транспорт Транспортната система на столицата е силно развита и е важна част от националната транспортна система. В София са представени всички видове транспорт без водния. София е най-важният за страната железопътен възел и осъществява връзката с вътрешността на страната по 5 направления. Изградени са 8 гари (Централна, София-Север, Илиянци, Подуене, Искър, Захарна фабрика, Горна Баня и спирка Надежда) със съответните локомотивни и вагонни депа. За периода м. януари - м. юли 2004 г. броят на пътниците, обслужени на Централна гара, е 2 323 844, което представлява 11.8% от общия брой пътници в железопътната мрежа на страната. София е и седалище на Български държавни железници. Наскоро е отворена и новата Централна автогара София, която позволява да тръгват едновременно за страната и чужбина между 47 и 60 автобуса. Автомобилният транспорт има перспективи за развитие поради факта, че в София се пресичат три транспортни коридора — номера 4, 8 и 10. Основните входно-изходни артерии са в направленията югоизток (автомагистрала Тракия), изток-североизток (автомагистрала Хемус и Подбалкана), югозапад (направление Перник-Благоевград-Кулата), и северозапад (направление Сливница-Калотина). Транзитният трафик се пренасочва по т.нар. „Околовръстен път“. Централната част на града е претоварена в пиковите часове поради тесни улици, нерешени проблеми с паркирането и неефективен контрол на транспорта. През периода 2000 - 2005 г. проблемите се влошават поради нарастване броя автомобили в столицата, изпреварващо нарастването на паркоместата чрез употреба на части от някои булеварди и площад „Батенберг“, и поради слабата употреба на подземни или многоетажни паркинги. Въздушният транспорт е представен с най-голямото летище в страната, Летище София, и с центъра за ръководство на въздушното движение. В системата на градския пътнически транспорт основният превозвач е общинската Столична компания за градски транспорт. Към 2007 г. системата включва 95 автобусни, 17 трамвайни и 10 тролейбусни линии. От 28 януари 1998 г. функционира една отсечка от първата линия на Софийското метро и до края на 2009 г. се очаква да бъде открито продължение на линията. Транспортната система в града се допълва от 49 маршрутни линии (маршрутни таксита, „маршрутки“), както и над 15 хиляди таксита. Обществени институции В София са съсредоточени всички органи на държавната власт — законодателна, изпълнителна и съдебна. В центъра на столицата се намират сградите на Народното събрание, Президентството, Министерски съвет и всички министерства. В града се помещават и всички висши институции на съдебната власт — Върховен касационен съд, Върховен административен съд, Висш съдебен съвет, Главна прокуратура. Тук са и други национални институции (Конституционен съд, Национален статистически институт, Главно управление на пътищата и др.), редица стопански учреждения (Българска стопанска камара и др.), също и органи, чиято главна задача е осъществяването на провежданата в страната реформа (Агенция по приватизацията, Агенция за масова приватизация, Агенция за чуждестранните инвестиции и др.). В София са седалищата на Българската народна банка, на преобладаващата част от местните и международните банки в страната, централите на много неправителствени организации, фондации и др. Тук се намират Светият синод на Българската православна църква, Главното мюфтийство на мюсюлманите в България, Главният равинат на израилтянското вероизповедание, както и други официално регистрирани вероизповедания. В столичния град са партийните централи на почти всички политически партии в страната, на главните синдикални организации и др. Във връзка с процеса на интеграция на България към Европейския съюз, редица правителствени и неправителствени организации започнаха работа в тази насока в София. След подписването на споразумението за присъединяване тук развиват своята дейност Съветът за асоцииране с ЕС и Делегацията на Европейската комисия в България.